ТРЕТА ВЪЗРАСТ: От 6-годишен знаех какво искам: да съм перкусионист

С джаз фестивала в Банско, а сега и в Боровец д-р Емил Илиев даде шанс на българските музиканти да са на международна сцена всяка година

Калин Вельов е роден на 18.VI.1973 г. в София. На 10 години става барабанист на детската група „Пим-Пам“ с ръководител Борис Карадимчев. През 1988 г. е приет в Музикалното училище „Любомир Пипков“. Работи с групите „Акага“,“Медикус“, с Дони и Момчил, част е от  „Ку-Ку бенд“. Завършва Консерваторията в Ротердам, а след това и Консерваторията в София. През 2007 г. основава група „Тумбаито“, които свирят латино и салса. През 2020 г. става депутат от ГЕРБ.

Семеен. Има една дъщеря.

–        Тази година вие ще сте един от участниците в джаз фестивала „Д-р Емил Илиев“ в Боровец, където в. „Трета възраст“ е медиен партньор. Познавахте ли д-р Илиев?

– Познавах го от джаз феста в Банско, в които съм участвал. Първата сценична изява на проекта ни с Нина Николина „Абсент“ през 2007 г. беше там. Концертът ни беше причина да основа по-късно и латино бандата „Тумбаито“. На този концерт беше и един от големите организатори на салса събития в България – той дойде и предложи да събера латино-салса банда за големите латино събития, които се случваха у нас. Тогава беше бумът на латино музиката и концертите.

За мен д-р Илиев и фестивалът бяха отправна точка за проектите, които стартирах.

–        Какво според вас направи той за джаза у нас?

– Създаде една възможност на българските джаз музиканти да са на международна сцена, и то всяка година. Това дава различен стимул и предизвикателство. Когато знаеш, че в деня след теб или в предния ден има сериозен международен участник, това вдига летвата.

–        Нека се върнем към първите ви опити в музиката – на 6 г. в село Пастра, община Рила, когато при баба си и дядо си откривате, че при биене тенджерите издават звук. Кога разбрахте, че барабаните могат да правят музика?

– От много малък вярвам, че барабаните и перкусиите са най-важното и всичкото на музиката. Упорито и твърдоглаво отстоявах това си желание. В семейството ми няма музиканти. Майка ми година-две ме пробваше с китара, цигулка, тромпет, пиано… Но за мен това е Божи импулс – на 6 години да знаеш какво искаш и да го отстояваш. Тенджерите и тиганите, по които блъсках, бяха някакъв вид лост за натиск, с който ги принудих година по-късно да ме запишат на уроци, за да ги оставя на спокойствие.

–        Завършили сте Националното музикално училище в София. С какви хора се срещнахте там и кой ви повлия най-много?

– За мен това беше мечтаната творческа среда за живеене. До VII  клас учех в обикновено училище, всеки ден ходех на безкрайно много уроци. В музикалното училище (1987-1991) попаднах само сред музиканти, говорехме за музика и останалите предмети бяха съобразени с това, че сме музиканти.

Сред хората, които ми повлияха, са Явор Русинов, композитор, и Краси Куртев от „Акага“, който беше година по-голям от мен. Не съм имал много конкретни идоли, но имах среда, която повлия. И със сигурност семейство Палиеви – проф. Добри Палиев, Мария и Искра Палиеви, са тези, на които благодаря не само за образованието, което получих, а и за творческата и емоционална свобода, която те даваха на музиканта. Проф. Палиев ме стимулираше да композирам музика, да аранжирам пиесите, а не да гледам на тях като на статукво, което не се променя.

–        Знае се, че сте първият перкусионист на „Акага“, но по-малко известно е, че вие сте дали името на групата.

– Акага е име, което сестра ми ми предложи – май от книгата „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“. Акага е прабългарска жрица, отгледала хан Аспарух. Тогава децата след раждането рядко са били при семейството, а са отглеждани от жрици и възрастни жени. Отне ми време да убедя момчетата, че това е подходящо име – прабългарско за българска банда. Всеки имаше предложение.

–        С „Акага“ два пъти участвате в един от най-престижните джаз фестивали в света – този в Монтрьо. С какво ви впечатли швейцарският фестивал?

– Това двойно посещение беше крайъгълен камък в моето развитие. Тогава в България учех сам афро-латино перкусии чрез  видео касети на концерти – изваждах малките откъси, в които имаше перкусии. Нямаше интернет. Две поредни години с „Акага“ бяхме седмица-две в Монтрьо.  Посетихме почти всички уъркшопове (б. р. работилници). Имаше страхотни изпълнения освен на култови банди като Erath, Wind And Fire, Tower of Power, Al Jarreau и много други, но и такива с афро-кубински стил, които отвориха пред мен друга вселена от музика.

На тези уъркшопове осъзнах, че  нивото, което имам като музикант и перкусионист, е много посредствено спрямо световното ниво. А по това време свирих с всички топ формации в България. Може да си най-добър в среда, където си пръв и единствен по това време, но не е така спрямо света. Разбрах, че съм супер бос и трябва да уча, за да стигна световно ниво. Така, че следствие на това посещение в Монтрьо реших, че ще прекъсна всичко в България, за да уча в чужбина. Приеха ме в САЩ и в Европа. Исках да остана в Европа –  в Париж и Ротердам са двете училища, специализирани в афро-латино музика. Предпочетох холандската Консерватория заради езика. Така промених музикалното си развитие.

–        С какво ви очароваха латиното и салсата?

– Това е друга музикална вселена, подчинява се на други правила от джаза и попа. Афро-латино перкусиите имат много общо с афро-латино музиката, откъдето стартира цялата култура и след това е добавена към поп музиката. Ние тук ги опознаваме първо от поп музиката, комерсиалната музиката. У нас по това време латиното е познато чрез Глория Естефан, Сантана, първите записи на Дженифър Лопес, Енрике Иглесиас, но началото е в афро-латино музиката. Тя се дели на бразилска, афро-кубинска, танго, фламенко и куп други стилове. А афро-кубинската салса музика се дели на пуерториканска, кубинска, латино-джаз и др.

Отидох да специализирам такава музика във всичките й форми в Нидерландия, където има много латиноси и хора от цял свят. Свирих с латиноси в продължение на 5 г. по концерти. Това беше ценен опит – получаваш образование и го прилагаш на сцената с оригиналните изпълнители на тази музика. Мечтата ми беше, когато се върна да има такива формации в България, което се и случи.

–        Работите по различни проекти, имате солова кариера, но сте силен и в дуетите –като започнем от Нина Николина, минем през Йоана Драгнева и стигнем до Ире Васкес и Мария Аврамиди. Партньорките ви са с все по-екзотични имена и все по-млади… По-лесно ли се работи с млади хора?

– Да. Всяка възраст има предимства и недостатъци. Плюсът на младите е, че имат хъс, енергия, желание и не мрънкат много. В един момент мрънкането, което идва с възрастта, започва да преобладава –обикновено е за битовизми, но го има и на професионално ниво.

Аз имам енергия да пътувам. Латино музиката – независимо дали си на 20 или на 60, е енергична музика. Всички знаем Buena Vista Social Club- бяха стигнали пределна възраст 80 г., но изпълняваха музиката си, защото тя носи енергия. Младите хора имат желание и хъс да репетират. Ире Васкес е кубинка, има изключително сценично присъствие и желание да продължава да се учи, да прави нови аранжименти, авторски композиции. Всички музиканти, с които направихме новата банда с Ире Васкес, не бягат от репетиционния процес. Латино музиката е изключително заплетена и сложна и ние българите трябва да я учим с репетиции, за да усвоим тънкостите на този стил.

–        Да поговорим малко за политика. Бяхте съветник на министъра на културата Боил Банов, а през 2020 г. станахте и като депутат от ГЕРБ на мястото на бившия финансов министър Владислав Горанов. Как е в политиката отвътре?

– Много приятелите смятат, че е трудно за артист като мен в такава среда. Всъщност близките ми не са изненадани, че се чувствах добре. Средата на политиците може да те отчае с мисленето на някои от тях към културата – този сектор е игнориран и само когато се надигне шумотевица, има някакви движения. Но никой не ограничава човек, който има желание да работи за развитието на сектора. Попадайки 6-7 месеца в парламента, предприех обиколка в страната, за да се запозная с проблематичните точки. След 3 месеца направих сериозна програма за култура, която при добро стечение на обстоятелствата щях да следвам. Такава програма изисква обаче почти пълен мандат, за да бъде осъществена.

– Нямаше ли на кого да предадете програмата?

– Някои точки от нея бяха заложени в програмата на ГЕРБ за култура, но предвид турбулентните времена, в които изпаднахме, на никой политик не му е да се занимава с култура. Въпреки това факт е, че бюджетът за култура се повиши сериозно. Подобри се финансовото отношение към ресора. Но са нужни и леки преструктурирания, защото, колкото и вода да наливаш в пробита лейка, тя си изтича. Като цяло сектор култура няма нужда от радикални реформи, а от това законите и правилата да не й пречат.

–        „За да се направи каквото и да е по-добре в сферата на културата, е необходимо да има хора от същия сектор в парламента, респективно в комисията по култура.“ Сега такъв е Тома Биков, преди беше Вежди Рашидов, Стефан Данаилов, преди него е бил Коста Цонев… Още ли вярвате, че това е рецептата?

– Препоръчително е в комисията по култура да има хора, енергични и с желание на работа. Но сам човек не може да направи нищо. Нужна е политическа подкрепа за това, което искаш да свършиш. Тома Биков разбира сектора, реагира адекватно – зад сцената придвижва бавно и постепенно  процеси, които е трябвало да се случат години назад във времето. Истината е, че имах надежда, че музикантът Стоян Михалев ще е много по-активен, но той е фокусиран върху чисто политическата работа. Или Христо Петров – Ицо Хазарта, но той се насочи повече в социалната политика. Всеки работи там, където вярва, че ще бъде полезен.

–        Казахте: „Когато влизам в политиката, аз знам каква ще е цената, която бих могъл да платя. Нещо се губи, нещо се печели.“ Какво загубихте и какво спечелихте?

– Малко са хората на изкуството, които се запътват към политиката. Те са с нагласата да са обичани, харесвани, да им правят комплименти и да ги ласкаят. А когато влезеш в политиката, всички започват да те плюят и охулват по подразбиране. Защото в България политиците са мразени хора. А и губиш фенове – преди това са те харесвали заради музиката или заради това, което правиш, но сега не те харесват – ти пак правиш същата музика, дори по-добра, но вече си влязъл в политиката и си се омаскарил.

Какво печелиш?  Едно обогатяване да видиш как работи системата, да видиш, че едно дърдорене извън политиката не води до случване на каквото и да е. Виждаш, че когато си отвън, е лесно да кажеш: ще направя реформи, ще ви поднеса рая не тепсия. А когато си вътре, виждаш, че само твоята политическа сила  не може да направи това, което ти искаш. Трябва да има подкрепата на останалите. Осъзнаваш, че за всяка промяна трябва да разговаряш с всички съсловия, да имаш подкрепата им или на основните от тях, да си помислил за последствията. Научаваш се на много неща – най-вече да мислиш по-глобално.

–        Какво е да си баща на близо 12-годишна девойка?

– Различно е от нашето време – тогава играехме на улицата, нямаше опасности, които дебнат от интернет, от ъглите около училищата  и какво ли още не. За нас родителите днес е по-сложно да ги опазим от всички телефони, наркодилъри и др. проблеми, които могат да се случат. От друга страна, нашите родители са ни гледали много по-трудно – без перални, съдомиялни, микровълнови, памперси и всички удобства, с които днес разполагаме да гледаме децата. Така че всяко време има своите предизвикателства. Нашите са да предпазим децата от опасностите на днешното време.

Те са дигитално поколение – може да намалим контакта им с техниката, но не и да го отстраним. Защото ще живеят в цифров свят.

И в живота, и в политиката балансът е необходим. Трябва да се  адаптираме към времето на децата, но и да се опитаме всячески да ги държим с единия крак на земята, сред природата. Гледам всеки възможен уикенд да сме с Карина на язовир, с колела, на палатки, каравани, да я докосвам до природата.

Ема ИВАНОВА